Aloha :: Приказки за пораснали деца

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

26.10.2010 16:48 - Приказки за пораснали деца

Прочетен: 2963 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 26.10.2010 16:49

Малките деца обичат да си играят на големи-на майки и бащи, на мъж и жена, на булка и младоженец,на принцеси и принцове.

Като пораснат и започнат да изпълняват тези роли забравят невинността на детсвото и се превръщат в сериозни,целеустремени големи хора. Принцесите са се превърнали в красиви работещи жени, принцовете в красиви преуспяващи мъже. Младостта се е превърнала неусетно в зрялост, децата вече имат свои деца, булката и младоженеца са мъж и жена на съвместно съжителство, а цялото семейството се събира заедно само по празници, защото всеки има свой собствен живот.
Липсва ли нещо в цялата тази картина? Традиции, ценности,оптимизъм? Или вече картината е станала толкова обичайна, че не обръщаме внимание?

В съвременния свят хората толкова бързо се променят и живеят на обороти, че не усещат кога отлетя времето от казармата и дипломирането. Всъщност толкова далеч ли беше това време? Децата днес порастват на дванайсет, младите имат деца без брак, големите се вдетеняват по някоя млада любов бързо завъртяла главата им, или карат втори пубертет когато им е време за внуци... Днес живеем така, че забравяме какво сме яли вчера, но знаем, че утре трябва да отидем в банката, защото е датата на падежа. Днес живеем на светлинни обороти. Местим се от едно място на друго, живеем по света и после пак сме в България, сменяме работното си място, сменяме колите си, жените си, мъжете си...И някъде там, в бързината, забравяме ,че всъщност живеем. Забравяме,че живеем живот,който не се връща, поне не в този свят. Забравяме за ценностите ( какво е това животно?), забравяме да се грижим за здравето си,защото тежестта на ежедневието ни затиска. Забравяме да споделим грижите си,защото на кой ли сега му е до моите грижи,защо да го притеснявам...Оказва се,че само по празници може да бъдем такива,каквито сме били преди време- сплотени, споделящи, топли, обгрижващи, щастливи, радващи се на малките неща. До следващия работен ден, до следващата дата, която напомня за плащания, до следващата смазваща новина...Днешния живот ни направи цинични,арогантни, егоисти. Светът е жесток, защо трябва и ние да сме жестоки? Със себе си и с другите? Защо забравяме, че не всичко е на всяка цена?

И докога ще забравяме или ще се правим че сме забравили, че да си човек означава да обичаш, да се грижиш, да се радваш, да вдъхновяваш, да служиш за пример, да помагаш?

Когато често казвам "не е честно" ми отвръщат с "няма нищо честно в тоя свят!". Така ли е наистина и ако да,не сме ли ние тези,които можем да го променим за себе си?

Нагоре