Когато го видях за първи път изобщо не ми хареса. Не че беше грозен. Симпатичен, но в някаква друга ситуация не бих си го представила до мен. Просто не бе мой тип. Впрочем винаги когато срещна някой “не мой тип“ се оказва,че изиграва някаква роля в по-нататъчния ми живот. Било то и ролята на статист. То нали всички роли били важни. Не било от значение степента на ролята, а участието. И точно този тип мъже,които не ме привличат – светлите- се оказват доминиращи във връзките,които съм имала,от какъвто и да е характер. Поне везните на спомените ми ме накланят в светлата посока. А той беше с пъстри очи и светла кожа. Мъж, който те грабва с размерите си...

От начало ме отблъсна самочувствието му. Някак прекалено ми се стори. Колкото и да имаше покритие, когато си говориш с някого за първи,втори,трети път, целта е не да се покажеш колко си повече от другия, а какъв си всъщност. Тази мъжка гордост ме подразни много. Едно беше да поставяш себе си в центъра на света си, съвсем друго беше да говориш за себе си като център на целия свят. А от думите му лъхаше точно това. Трудно беше да приема тази черта от характера му. И го показвах.А той ме убеждаваше в противното; че това не е гордост, а самоосъзната оценка за самия себе си. Оказа се, че той не само го мисли, но и е извор на всичко,което прави. Живееше за себе си, правеше всичко, за да постига целите си,колкото и да му струваше. Рисковете, които поемаше бяха амбицията му да продължава напред.

Корените на гордостта му обаче бяха изблик на нещо друго. Не беше постигнал малко, напротив. Зад гърба си имаше всичко,което можеше да поиска. Оттам освен положителни адмирации обаче, идваха и скрити комплекси. Всеки човек ги има. Имаше ги и той. Но неговите произтичаха от различността му в сравнение със света около него.Като че ли не се чувстваше на мястото си. И проблема беше, че той беше част от средата си и трудно можеше да я промени. Заобиколен от първенюта, егоцентрици, самозабравили се богаташи, той всъщност се комплексираше от липсата на истинско отношение, топли чувства и чисто човешко разбиране. И нима човек можеше да не се потиска от задушаващата го действителност? Липсваше му земността на хората, споделянето. Криеше дълбоко нещо в себе си и на пръв поглед нямаше всеки да го забележи. Но аз успях. Неусетно и за мен. И докато в началото го избягвах заради странността му, по-нататък започнах да вярвам,че съм глътка новост в света му, нужната искрица живот, вид избавление. Зад грубата му външност се подаваше мекостта на младеж, който тепърва се впуска в загадките на живота. Той ми се довери. Неусетно и за него. А може би беше целенасочено.Не защото аз му се изпречих на пътя или той на моя, а защото видя неща,които му харесаха и които промениха светогледа му. Защото и аз бях различна, като него. Двама различни в света на големите. Различни в интерпретацията на характерите и разбиранията си, но еднакви в стремежа си да бъдат именно различни.
  И аз за пореден път се оказах спасителят в ръжта. Не знам с каква притегателна сила и магичност лекувах хората и ги зареждах с позитивизъм, но ето че успявах, несъзнателно дори. Май беше заложено в мен, станало неизменна част от същността ми.

И така статистът прие поканата за нова роля.

interesno misli6 , haresa mi, i az kato teb vse gledam da opravq sveta.. e pone uspqvam da nakaram nqkoi da se usmihne, koeto v tozi mra4en svqt e predimstvo .. nali

otnovo 4etoh postinga ti , tozi pat mi napomni ne6to, koeto be6e mi se slu4ilo predi vreme